Зараждане и формиране на балканските нации


Категория на документа: История


Нация - това е общност от хора, характеризираща се със съзнанието за еднаква историческа и културна принадлежност, живееща на обща територия, обединена от общ език и организирана в държава. Нациите са продукт на държавите, като политико-териториални общности, въздействащи на всички свои граждани чрез своето законодателство и държавна политика.
Възникването на нацията е свързано с развитието на производствените отношения, създаване на общ пазар, обща култура и език. Този процес се развива по различен начин и с различни темпове на различни места и зависи от специфичните условия.
/Ъ. Гелнър в своята книга "Нации и национализъм" /С. 1999/ дава следното определение за нация "Един човек принадлежи към една нация само тогава, когато всички други нейни членове го признават за такъв"./
Една нацията може да се формира, преди да е създала своя държава. Може да продължи да съществува и след като е изгубила държавата си. В следствие на определени исторически събития, една нация може и да не е обединена в една държава, а да е разделена в няколко (пример - Княжество България и Източна Румелия) или част от общността да е попаднала под чужда власт.
Нацията, за разлика от етноса се самоопределя. Един човек е част от нацията, само когато нацията го признава за част от нея. Чрез действията си, човек може да се самоотдели от нацията. Общата религия е често срещан, но не и задължителен белег за принадлежност към нацията. Тук най-близката и точна аналогия е семейството - не е задължително членовете на едно семейство да са от една религия, за да се държат и чувстват като семейство. Нацията е степен на самоосъзнатост на общността. На самоосъзнатост на нейните членове, като част от едно цяло, простиращо се през времето и пространството, от което настоящето поколение е само брънка във веригата, свързваща предците с бъдните поколения.
При нацията водещ е интереса на цялата общност, а не на отделни прослойки или личности. Всеки - от водача, до обикновения работник, служи на общата кауза съзнателно. Характерен за нацията е стремежа за налагане на максимално справедливи отношения в общността и максимално справедливо разпределение на благата. В нацията съществува естествена йерархия, която не е херметически затворена. Човек се придвижва в нея според личните си качества и интереси в определени сфери, като приносът му към общността определя и мястото му в нея.
Националната общност не е някакво "идеално" и утопично състояние. Тя е реалност, също като семейството, което е нейната основа и най-малка градивна единица. Във всяка естествена общност съществуват и вътрешни проблеми, но във времето се работи за преодоляването им.
Днес на националните общности по света са наложени чужди на тяхната същност модели на управление. В следствие на това те са бавно разрушавани, в голяма степен са изпаднали в състояние на объркване и съществуват в един подтиснат вид, като само най-будната им част е активна. Тази най-будна и активна част от общността са националистите. (Причините довели до това положение ще бъдат разгледани подробно в следващи публикации.)
Както всеки човек, така и всяка нация притежава свой, специфичен и уникален дух. Израз на този дух се явява национализмът.
Формирането на балканските нации и национални държави протича по различен от аналогичните процеси в Западна и Централна Европа начин. В западната част на континента нациите се създават като поданиците на централизираните монархии постепенно еволюират в нация (французи, англичани, датчани и др.) или като въз основа на определени фактори (най-често един и същ литературен език) малки държавици с еднородно етническо население, се обединяват в обща държава (Германия и Италия). Развитието на нациите в Централна Европа става в рамките на многонародностните Хабсбургска и Руска империя. Съжителстващите в тях народности първоначално се трансформират в нации като провъзгласената от интелигенцията програма се възприема от широки слоеве от населението, което постепенно създавайки собствен стратифициран социум и политически структури изразява стремеж към държавна самостойност. В преобладаващите случаи основата за формирането на националните държави в този регион не е съществувала в средновековното минало държавна организация, а изкуствено култивиран литературен език или общо вероизповедание.
Доколкото формирането на балканските нации протича в границите на Османската империя, ситуацията е сходна с централноевропейската. В същото време съществуват различия: населението в Хабсбургската империя, където стриктно е спазвана наследствеността на феодалната собственост от страна на шляхтата и Католическата църква, е значително по-силно пространствено закрепостено отколкото са поданиците на Османската империя, в която земята изцяло принадлежи на султана. Мобилността на балканското население подсилват многобройните доброволни и насилствени етнически преселвания и "прочиствания". Формирането на балканските нации е затруднено и от значителната етническа нехомогенност.
За разлика от държавите в Западна Европа, където нациите се оформят върху всеобщи граждански права, балканските политици се стремят към създаване на етнически монолитни нации. Липсата на гарантирани колективни права на етническите/националните малцинства в съответната държава стимулира миграцията и затруднява националната консолидация в балканския ареал до най-ново време.
Като цяло балканските нации и национални държави възникват върху обща етно-езикова и вероизповедна основа, често стимулирана от съществувала през Средновековието собствена държавност. Въпреки че балканските държави са конституирани върху принципа на политическата нация (разбирана от западноевропейците като граждани на една държава), на практика държавите от Балканския полуостров се стремят към етническа национална хомогенност. Ето защо създаването на устойчиви федерации на Балканите се оказва неосъществимо.
Отделните нации на Балканския полуостров не се появяват на историческата сцена едновременно. Националноконсолидационните процеси тук започват през XVII-XVIII век в условията на чуждо господство (османско и хабсбургско) и продължават своето развитие и избистряне и след учредяването на балканските национални държави, а в някои случаи, както изглежда, и до нашето съвремие. Балканските нации, разбира се, не възникват от "нищото". Напротив, много са факторите, които обуславят "националния" им старт. Няма съмнение, че един от тези фактори ще да е идващият от историята етнически произход. Защото е очевидно, че съвременните балкански нации водят началото си от съответните народи на първите държавни образувания на Балканите. Това обаче не може да се въздигне до ранга на задължителна норма, според която от един етнически произход да възниква една нация - ето например сърбите и черногорците имат общ етнически произход, а се изявяват като две национални общности. Същото може да се каже и за българите и македонците - последните се отделят в своя собствена национална общност.
Друг фактор, който се вписва в националноконсолидационните процеси на Балканите, очевидно е езикът - говорещите един език образуват една национална общност. Но и това не може да се въздигне до положение на задължително общо правило - в повечето случаи е така, но има изключения. И отново примерът са сърбите и черногорците, които говорят един език, но вече не са една нация. Сърбите и хърватите също говорят един сърбохърватски език, но са два народа.
Религията и църквата също играят значителна роля в националноконсолидационните процеси на Балканите. Веднага можем да констатираме, че източноправославният е или грък, или българин, сърбин и черногорец, но в никакъв случай хърватин, словенец или турчин, обратно - католикът става хърватин или словенец, а мюсюлманинът - турчин, в смисъл на национална принадлежност, в България пък турчин или българомохамеданин, в Босна и Херцеговина нито сърбин, нито черногорец, нито хърватин, нито турчин, а мюсюлманин.
Етнически произход, език, религия и църква, всичко това не е продукт на XVII или XIX век, а идва от историята, то е историческата основа на балканските нации. Към същата категория можем да отнесем и територията, на която всяка балканска нация започва своя първоначален старт. Многовековното чуждо господство обаче води до съществени демографски промени на Балканите: колонизация от Мала Азия, обезлюдяване на местности и райони, идване на нови заселници на обезлюдени места, бягства, преселвания отвъд Дунав, изобщо голямо разместване на човешки маси. Главната последица от това е наличието на области със смесено население, териториални единици, чието население принадлежи към две и повече националности (Босна - сърби, мюсюлмани, хървати), където национални граници не могат да се прокарат, без да се засегнат нечии интереси.
Въпреки това в османските провинции на Балканите започва зараждане и развитие на капиталистически отношения. Това става по пътя на разширяване на стоково-паричното стопанство, увеличаване на търговския обмен и поява на капиталистически предприятия. Носители на новите отношения не са представители на османците - те предпочитат да влагат средствата си в лихварско-откупвачески операции - а представители на потиснатите балкански народи.
Проникването на стоково-паричните отношения и въвличането на Османската империя в европейския пазар влияят преди всичко върху селското стопанство. Основа на селскостопанското производство съставляват дребните селски домакинства, обработващи наследствена земя със собствен инвентар и добитък. Наред с тях обаче се появяват по-едри селскостопански земевладения, приспособяващи се към условията на стоковото производство. Селското стопанство се обвързва с пазара, започва разслоение сред селячеството, възниква и непрекъснато нараства групата на напълно безимотните селяни, появяват се нови форми на стопанисване и експлоатация в балканското село.
Появяват се освен това манифактурни, занаятчийско-промишлени, корабостроително-корабоплавателни (Гърция) и други предприятия от чисто капиталистически тип. Издигат се промишлено-занаятчийски градчета и паланки (Гърция, България, Сърбия), чието производство все повече се откъсва от непосредствения консуматор, като се диктува от потребителското търсене на пазара. Въпреки това обаче промишлеността в Османската империя е в зачатъчно състояние, големи промишлено-индустриални центрове и комплекси не възникват, темповете на създаване на промишлени предприятия не съответстват на темповете на пролетаризиране на селското и градското население. Малко по-благоприятно е положението в търговията. Още от втората половина на XVII век стават важни изменения в характера на търговските връзки на Балканите с Европа. Установява се системата на капитулации, западните държави откриват свои консулства в балканските търговски центрове, формира се прослойка от балкански търговци, които създават свои кантори и търговски колонии в чужбина - Виена, Венеция, Марсилия, Лайпциг, Москва, Анверс, Лондон и др. Израстват големи центрове на транзитната и международната търговия - Брашов, Белград - Земун, Солун и пр. Гръцките търговци образуват мощни компании, нараства ролята на гръцкия търговски флот, балканските търговци често приемат чуждо поданство, пътуват из разни европейски страни или за дълго отсядат в търговските кантори на европейските градове. При това търговията в условията на XVIII-XIX век вече не е обикновена размяна, а дейност, свързана с търсене и завладяване на нови пазари и осигуряване на суровини за промишленото производство. Търговията е тази, която нанася удар по системата на държавните монополи и доставки в империята и стимулира развитието на онези отрасли от икономиката, които се свързват със свободния пазар. Свързването на балканското производство чрез търговията с европейския пазар води до диференциация и специализация на производствените дейности по градове и райони: подбалканските градове - занаятчийско-промишлени изделия; Гърция - производство на маслини, стафиди, смокини, вино; Дунавските княжества, Добруджа, България - зърнени храни, пласирани в Цариград и Европа; Албания и Черна гора - скотовъдство с пазар в Италия; Сърбия - производител на свине и месни произведения за Австрия.
За разлика от Османската империя условията за развитие на капиталистическите отношения в балканските провинции на Австрийската империя са значително по-добри. Наистина през XVIII и първата половина на XIX век феодализмът тук още господства, но въпреки това капиталистическото развитие се осъществява сравнително свободно. Още през XVI век в Словения възникват предприятия от ранно-капиталистически тип. През XVIII век тук настъпва подем в развитието на рудодобивната промишленост (Идрия, Крайна), възникват големи текстилни и други манифактури (Любляна, Целовец, Горица и др.), процъфтява търговията с приморските градове, стоково-паричните отношения се налагат, формират се нови класи - буржоазия и пролетариат. Значителни успехи завоюва стопанското развитие също така на Трансилвания и Хърватия.
Всичко това води в крайна сметка до възникването и укрепването на един заможен слой от обществото, една средна класа, която става главен носител на обновителните процеси не само в областта на икономиката, но и в културно-политическата област, тя именно става двигател на националноконсолидационните процеси на отделните балкански народи. Нейната заслуга е колкото в материалната сфера, в развитието на производството и търговията, толкова и в духовната сфера, в подготовката на собствена интелигенция, която по-нататък поема и развива националната идея. Интелигенцията именно е тази, която развива просветата и културата, пренася идеите на европейското Просвещение на балканска почва и по този начин прави националната идея достояние на широки маси, на цели народи, които започват да се изявяват като модерни нации със свои собствени национални програми.

Примери:
Българска нация
Нацията дефинитивно, в това число и българската, е форма на социален групов идентитет, свързващ хора от различни прослойки, без това да предполага техния личен контакт. Основополагащи елементи на нацията са вътрешната интеграция и разграничаването от "останалите". Влияние върху формирането на нацията оказват чувството за идентитет и алтернитет, самоопредлението и изгражданите отвън стереотипи.
Диференцирайки между различните признаци за българска национална принадлежност, се придава значение на езиковия национализъм, национализъм, основаващ се на критерия за български етнически произход и национализъм, основаващ се на наличието на българско гражданство.
Както в много други държави от източна Европа (Албания, Сърбия, Чехия, Словакия и др.), така и в българската историография нацията се разглежда не само от конструктивна, но и от есенциална гледна точка, като се предполага естествено предмодерно съществуване и се говори за възраждане.
Българският национализъм е единственият национализъм на Балканите запазил чистите идеи на тази идеология. Доказателствата са множество. Борбите на българите в Мизия, Тракия, Македония, да БЪЛГАРИЯ НА ТРИ МОРЕТА, защото тези три области са нейните естествени граници. За националното обединение живота си са дали хиляди българи, само трябва да споменем Априлското въстание, Илинденско-Преображенското въстание, Балканските и Първата световна война, хора като Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански, Тодор Александров, Иван Михайлов, ВМОРО(ВМРО), ВДРО, ВЗРО и др.
Македонска нация
Македонската нация съгласно идеологията на македонизма обхваща славяноезичните жители на географската област Македония или произхождащите от нея такива, които имат самостоятелна македонска идентичност. Често, според тази доктрина, към македонската нация в етническия ѝ смисъл са причислявани различни групи от население или индивиди, изразяващи друго етническо самосъзнание. Най-голямо значение концепцията за самостоятелна македонска нация, език и култура, различни от българската, гръцката и сръбската, има в Република Македония и в нейната диаспора.
И до днес не стихват споровете на понятието "Балкани" и страните около източна Европа, като нейна най-значителна част. Липсват ранен консенсус в това отношение. Това исторически формирало се понятие "Балкански полуостров" има георграфски граници: югозападни - Адриатическо и Йонийско море и югоизточна - Черно море, Мраморно море и Егейско море. За северна природна граница се приема р.Дунав и притокът й река Сава, но в понятието "Балкански полуостров" се включва и днешните румънски земи, а в понятието "Югоизточна Европа" се включват и унгарските земи.
Балкански полуостров идва от наименованието на планинска верига - Балкана /Стара планина - Хемус/. За кръстник на Балганския полуостров се счита немския географ Арнолд Цойне, който през 1808 год.въвежда това понятие. Самото название се среща за пръв път в изворите най-рано през 1490 год.в един меморандум до папата на Филип Калимах, който посещава тези земи по времето когато са в състава на Османската империя. Местните хора наричат Хемус-Bolcanum.
Та какво е нация? Нацията е една по-висша форма на организация на обществото, базирана на общо пространство, обща държава, общ език, общи идеали и идеи за просперитета и благоденствието на пространството, което обитават. Това е идеология, която издига държавата и родината на дадена нация до нивото на реален образ, за който човек е готов на всичко, защото това ще донесе просперитет и възход.
На Балканите национализмът възниква сравнително паралелно с аналогичния процес в Западна Европа с разликата, че всеки от народите там осъществява този процес в различен 1период. Но тук съществува и една съществена разлика. Национализмът за балканските народи възниква в условия на чужда насилствена власт, за разлика от повечето зарадноевропейски народи. Националицмът на Балканите е уникален и възниква на принципа на различията между отделните народи в Османската империя.
При сърбите и гърците национализмът е особено силен, поради няколко причини: географската им близост с Европа, запазването на някои от институциите, които могат да стимулират национализма и по-късното им падане под османско робство. Така в началото на XIX век тези държави се обособяват като самостоятелни, национализмът там се оформя почти паралелно със западноевропейския. Тук възникват първите национални въпроси. Сърби остават в региона на Босна и в Северно Косово. Гърци остават в някои територии на Османската империя като Тесалия, Атика, о-в Крит и др.
Така започват борбите на тези народи за национално обединение. През 1875г. в Херцеговина избухва мащабно въстание на сърби, а Гърция през 1897г. влиза във война с Османската империя в териториален спор за горепосочените области.
В албанските земи също се заражда национализъм. Ярко негово проявление са бунтовете от 1833-1839г.
В Османската империя централизираната власт и изостаналостта не благоприятства бързото възникване на национализма, но през 40-50-те год. на XIXвек. той постепенно започва да се заражда.
България, която се намира в центъра на Османската империя също по-късно усвоява своята национална идеология. За нейно начало може да се приеме втората половина на XVIIIвек. Както останалите национални процеси, и българският се формира като резултат от възрожденски процес. Хора като Паисйй Хилендарски, Софроний Врачански, Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, д-р Петър Берон, Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев и др. полагат основите на българската нация и се борят за културното, духовното и политическото обособяване на българите.
Факт е, че на Балканите в определена степен "изтъняват" границите между отделните етнически групи - поради продължителното живеене в земите на Османската империя и сравнително по-свободното движение на хора, стоки и капитали в рамките на тогавашните й граници. Това позволява и по-сериозно културно взаимопроникване между отделните етнически и конфесионални общности, каквото е заимстването на културни традиции например. Независимо от това, всяка национална група запазва своята строга йерархия от архетипове, които оформят нейната идентичност. Нещо повече, въпреки че те постоянно общуват и обменят информация помежду си, в плана на националната им идентификация, особено през периода на формирането и изпълването със съдържание на понятието нация през XIX век, се стига до идеализирането на "своите" и съответно - до приписването на всевъзможни негативи на "чуждите". При това всичко става пак в рамките на общото живеене.
Очевидно е, че процеса на национална самоидентификация протича при всички балкански народи. Идеализирането на "своите" за сметка на "чуждите" е процес, който може да се наблюдава и по хоризонтала и по вертикала - като краен резултат от мултикултурализма, мултирелигионизма, различните национални стремежи и традиционния арбитраж на Великите сили. Етноцентризмът кристализира при всички: българите, гърците (например при формирането на "Mегали идея"), при сърбите, турците, албанците и румънците ( мантрата "Велика Румъния"), а при закъснялото зараждане на национална самоидентификация в края на XX в. той намира почва в Босна и Херцеговина и в началото на настоящия XXI в. - при шиптарите в Македония и Косово.
Формирането на националните държави през XVIII-XIX век върви по разделителната линия на отрицанието. Своите се идеализират, а чуждите - те са образец за всички негативи, при това събрани на едно място. При създаването си една държава, не само на Балканите (но особено на Балканите), неизбежно включва в себе си и представители на други етноси, които изпадат в позицията на национални малцинства. Това на свой ред налага общото (съвместното) живеене. И съответно - диференцирането на поведението. На практика чисти едно-етнонационални държави на Балканите няма. И не може да има. И съответно доста често съществува силно разминаване между границите на религиозните и националните идентификации. Което пък на свой ред значи включване на религиозни малцинства в рамките на една нация. Което обаче не прави по-толерантно отношението към "чуждите" в процеса на националната идентификация.
Развитието на Балканския национализъм, особено през втората половина на XX век, е пример за това как не историческото развитие, а определени исторически интерпретации дефинират концепцията за нация. Съветското влияние над региона (с изключение на Гърция, която успешно установи западния начин на държавност в началото на XIX в., бивша Югославия и Албания, които имаха свои гледни точки за социализма) и социалистическият идеал за абсорбиране на всички националности и етноси в рамките на унифицирана идеология, наложени от политиката по времето на Студената война, трасират развитието на националната държава на Балканите. Въпреки това структурата и характеристиката на нацията и национализма на Балканите се проявяват по-скоро като единност, в която по исторически причини съществуват много националности, намирали се под обща имперска юрисдикция. Днешна Македония е най-добрия пример за подобна формация, при която всички националности разчитат на изключването на другия, според собствената си концептуализация на историята и произхода си, докато нито една отделна нация не може да има претенцията за изчерпателна националност, която да обхване всички етноси в изградена политическа единица. До известна степен тази сложност произтича от факта, че Македония се намира на исторически кръстопът от заявени претенции за хегемония, а именно тази на източното православие, западния католицизъм, протестантството и исляма, гръцкия, сръбския и албански национализъм. Според Ърнест Гелнър в Македония не може да бъде удовлетворено нито едно от националистическите искания, най-вече поради специфичните национални, етнически и религиозни разклонения.
Признаването на Българската Екзархия през 1870 г. послужи за създаването на македонския национализъм, както и за база, от която да се изключват гърците, сърбите и българите, когато става дума за доминация над македонските територии. След победата на русите над османците, Санстефанският мирен договор от 3 март 1878 г. създава българската държава, чиито граници покриват толкова голяма територия, че напомнят на границите на средновековното българско царство, простиращо се от Дунав до Беломорието и от Черно море до Охридското езеро. Териториалните претенции на новата българска държава са в пряка зависимост от идеята, че всички националности, обитаващи територията, представляват част от българската етническа група. Велика България обяви Македония и нейните националности от сърби, гърци, турци и албанци за етнически българи, обитаващи естествената и сфера на експанзия. Управляващите в България вярват, че тези националности са били или отделени от по-голямата българска нация, или асимилирани от други държави в региона. Но Берлинският договор от същата година намалява размера на България и изключва от нея македонските етноси. След като договорът определя границите на възможни претенции на българската държава и периметър за маневриране относно Македония, съседите (Сърбия, Гърция и Румъния) също увеличават своята активност за придобиване на последна дума при администрирането на Македония. Въпреки помощта на Русия и Австрия, всяка водена от своите интереси, за намеса в политическата организация на Балканите, установеното в Берлин през 1878 г. не трае твърде дълго. Българите и сърбите са разделени от изключващи граници и западащата Османска империя все още разполага със свои балкански националности. Гърците, от друга страна, целят разширяване на териториите си чрез интегриране на Тесалия и Македония в кралството им. Картата на централните Балкани е окончателно оформена едва след двете Балкански и двете Световни войни. Гърция, Сърбия и България са на печелившата страна при разделянето на Македония между тях малко преди началото на Първата световна война.
След откъсването на Македония от България през 1948 г. македонските националисти успяват да моделират национално самосъзнание чрез изтриване на пробългарските настроения сред населението. Оттогава Република Македония като част от Югославската федерация се провъзгласи за териториална национална държава със собствен различим македонски език, който е изчистен от български и сръбски влияния и със собствена Православна македонска църква, която обявява своята независимост от сръбската и българската църква. След разпада на Югославия и промените в конституцията през 1989 г., които провъзгласяват Македония за национална държава, националните и етнически амбиции на модерната Македонска република се насочват към включването на региони от северна Гърция и българска

Македония в македонския национализъм и изключването на албанските и турските малцинства от него. През 1991 г. конституционна поправка свежда позициите на албанците и турците до тези на циганите, власите и други малцинства и признава равнопоставеността на всички малцинства с македонците. Това означава, че албанските и турските ислямски жители на Македония вече не се разглеждат като обособени от нацията и биват поставени в позицията на малцинство и второкласни граждани. Вследствие на това македонският проблем с унифицирането като национална държава, зависеща от ясна национална и етническа идентичност, още веднъж довежда до историческия въпрос за изключването и етнорелигиозното диференциране в сърцето на Балканите.
Политическите цели на балканските националисти са не само в реализирането на национална независимост и установяването на собствена национална държава в рамките на собствена територия, но и в узаконяването на техните действия за национални интереси и придобиването на решаваща дума при формирането на националната държава с цел легитимирането и функционирането на установените от тях административни органи, които да са в състояние да проникнат в обществото. Добър пример в това отношение е гръцкият национализъм. Гръцките националисти се възползват от ползите при установяването на административен ред на обособена територия в относително по-ранен период на разширяването на националистическите идеи на Балканите. Използвайки разнообразни административни прийоми, гръцкия национализъм успява да проникне в социалните сфери на гръцките националности и да засили правилата и процедурите на гръцката социална държава върху територии, към които имат претенции и други балкански националности. По тези причини националната държава Гърция през XX в. се очертава като най-развитата политическа организация на Балканите в условията на засилена държавна власт върху всички сфери на нейното общество и удовлетворяването на социалните искания на политическо ниво. Ето защо съпротивата на изключените срещу държавната власт, която понякога може да се окаже ефикасна в други балкански общества, не намира добра почва в Гърция, главно поради успешното засилване на административната власт в държавата. Въпреки това няма съмнение, че дори гръцкия национализъм, подсилен толкова мощно от гръцката национална държава, дължи своите предимства в определена степен на изключването.

Босна и Косово са други феномени на Балканите, където изключването на различния премина всякакви граници и доведе до драматични събития - кръвопролитни войни, разрушения, ксенофобия, омраза и разделение между хората, непреодолими психически травми. Босна е пример за това, как една отиваща си комунистическа диктатура ( в случая тази на Слободан Милошевич в Югославия), може да възпроизведе религиозна вражда и реваншизъм и да предизвика демоните на ада. Изглежда че Иво Андрич, единственият южнославянски нобелист, се оказва лош пророк. В разказа си "Писмо от 1920 година" той пише с мрачна предубеденост, която по-късно се оказа вярна: "Може би в Босна трябва да се предупреждават хората да се пазят на всяка крачка, при всяка мисъл и при всяко най-възвишено чувство от омразата - вродена, несъзнателна ендемична... Тази специфична босненска омраза би трябвало да се изследва и премахва като коварна и дълбоко вкоренена болест. И аз вярвам, че чуждестранни учени ще идват в Босна да изследват омразата, както са изследвали проказата"...



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Зараждане и формиране на балканските нации 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.